Часът е вече 7.15, автобусът е паркирал пред Общината и отворил врати. Двигателят тихо нарежда своите бутала, разнася се миризма на изгорели газове, толкова позната задушлива миризма. Изведнъж в мен се засили желанието да се махна от града и да подишам чист, свеж планинки въздух. Лелее сетих се, ми аз не съм си взел вода от къщи, я да отскоча да си взема от някой магазин. Къде, къде ми то по това време само "Магазин N:1" работи-нали е денонощен, беж на там с раницата. Вземам набързо шише с минерална вода, два кроасана и хуквам. В движение чувам как момичетата от магазина ми пожелават леко пътуване и се сещам че не съм пил кафе тази сутрин.

-Давайте едно кафе девойчета, че то на друго място такова не правят-викам и аз усмихнат и се връщам да го взема. Добре, че става бързо, грабвам го и на бегом при другите. Хубаво са го измислили това с тия термо чаши, хем държи кафето топло, хем не пари.

Изпивам го на няколко глътки докато е още топло и чувам глас:

-Е хайде да се  качваме вече!

-Може, но ще изчакаме до седем и половина както сме се разбрали-казва ръководителят Христов, -може някой и да се е успал, а и може и жена му да не го пуска, - смее се той.

Започваме бавно един по един да се качваме в автобуса и настава някаква суматоха в разпределението на местата.

-Който ще пее да сяда покрай мен-вика жена на средна възраст.

-Аз ще седна до прозореца!

-На мен ми става лошо , мога ли да седна зад вас-казва младо девойче на шофьора

-Разбира се, заповядайте – любезно отговаря той усмихнат.